Да победим обезсърчението

(English Version: “Defeating Discouragement”)

В книгата си „Вечност“ авторът Джо Стоуел разказва истинска история. Скот и Джанет Уилис имали девет деца. Скот бил учител и проповедник на половин работно време в квартала Маунт Гринууд, в югоизточната част на Чикаго. Били богоезлива двойка, посветена на Бога и на свето семейство. Недокоснати от алчността на повърхностния свят около тях, те се отдавали с радост и доволство на няколкото неща, които са истински значими – отглеждането на децата и грижата за Божието стадо в църква.

Един ден Скот, Джанет и шест от децата им се качили в нови им микробус, за да отидат в северната част на Милуоки, за да посетят порасналите си деца. Докато пътували по междущатската магистрала едно голямо метално парче паднало от камиона пред тях и пробило резервоара им за гориво странично, което довело да възпламеняване на горивото. Пламъците мигновено обхванали микробуса. Оцелели само Скот и Джанет. Шестте деца изгорели в пламъците.

Подобни събития ни карат да се питаме: Защо те? Защо тогава? Защо Бог им е дал деца, а след това си ги е взел? Защо в свят изпълнен с родители, които пренебрегват и малтретират децата си, Бог допуска това да се случи на такива богоезливи родители? Ако сме честни, се питаме дори защо Бог позволява това да се случи на Неговите деца. Подобни събития заплашват да разклатят доверието ни в Бога. Подкопават основите на вярата ни.

При все това в този несинхронизиран свят има много християни, които преминават през живота с непоклатима увереност в поддържащото присъствие и сила на божествения Господ, Който им обещава по-добър и по-блажен свят отвъд този свят. Това била перспективата на Скот и Джанет. Когато Джанет Уилис погледнала назад към горящия микробус и извикала: „Не! Не!“ утехата на съпруга ѝ се изразила в повече от докосване. Неговата перспектива надхвърляла настоящия момент, нещо повече, тя надхвърляла този свят. Той я докоснал по рамото и прошепнал: „Джанет, подготвени сме за това. Джанет, всичко стана бързо. Сега са при Господа.“

На първата си страница вестникът „Чикаго трибюн“ пише: „Изгорени, превързани, все още с физически болки в районната болница в Милуоки, двойката прояви невероятна благодат и смелост сряда, когато направи изявление по новините по тяхна молба, за да разкаже как безусловната им вяра им е помогнала да понесат загубата на шест от деветте им деца. Скот казва по време на прес конференцията: „Знам, че Бог има цел и причина… Бог показва любовта Си към нас и към нашето семейство. В умовете ни няма и сянка съмнение, че Бог е добър. Прославяме Го във всичко.“ Очевидно е, че Скот черпи сили от нещо отвъд този настоящ свят.

Апостол Павел ни се притича на помощ, за да изградим подобна перспектива, когато разгледаме Римляни 8:18: „Понеже смятам, че сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие за нас.“ Думата „смятам“ означава „вземам под внимание“ или „правя инвентаризация“. Терминът „страдание“ се отнася до вътрешни и външни беди, които човек преживява, поради това, че живее за Христос в този свят. С други думи, Павел е обмислил внимателно и е достигнал до следното заключение: 

Сигурността на бъдещата слава ни освобождава от настоящите обезсърчения.

Павел е преживял много страдания. Той е преминал през толкова силно страдание, през каквото обикновения християнин никога няма да премине. Ето кратък списък, според неговите собствени думи:

„23 Бил съм в повече трудове, още повече в тъмници, в безброй бичувания, много пъти и на смърт. 24 Пет пъти юдеите ми удариха по четиридесет удара без един; 25 три пъти бях бит с тояги, веднъж ме биха с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение, една нощ и един ден съм бил сред морските дълбочини. 26 Много пъти съм бил и в пътешествия; в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от съотечественици, в опасност от езичници, в опасност в град, в опасност в пустиня, в опасност по море, в опасност между лъжебратя; 27 в труд и мъка, много пъти в неспане, в глад и жажда, много пъти в неядене, в студ и в голота; 28 и освен другите неща, които не споменавам, има и това, което тежи върху мене всеки ден – грижата за всички църкви. 29 Кой изнемощява, без да изнемощявам и аз? Кой се съблазнява, без да се разпалвам и аз?“ [2 Коринтяни 11:23-29].

Какъв списък само! Въпреки това той никога не се оплака и недоволства. Следващия път, когато си помислим, че християнският живот трябва да е лишен от изпитания, нека си припомним списъка на Павел със страдания и как той откликна на тях.

Спомняте ли си Йов? Бог каза, че той бе „непорочен и правдив, боеше се от Бога и се отдалечаваше от злото“ [Йов 1:1]. При все това премина през неизговорими страдания. Също като Павел не изгуби вярата си и не прокълна Бога заради страданието си, както беше казал Сатана, че ще стане [Йов 1:11].

Каква е тайната на Йов и Павел да имат такъв положителен отклик на изпитанията? Имаха перспектива, която надхвърля пределите на този настоящ живот. Йов, дори през най-тежките моменти на страданието си, можа да каже уверено: „25 Защото зная, че е жив Изкупителят ми и че в последното време ще застане на земята; 26 и като изтлее след кожата ми това тяло, пак в плътта си ще видя Бога, 27 Когото сам аз ще видя и очите ми ще гледат, и то не като чужденец. За тази гледка дробовете ми се топят дълбоко в мен“ [Йов 19:25-27].

Ако можехме да попитаме: „Павел, защо премина през всичко това? Струваше ли си?“, той би ни отговорил: „Съсредоточил съм поглед върху славата, която ще ни се разкрие. Ето защо понасям настоящите страдания без да се обезсърчавам.“ За каква бъдеща слава говори Павел? Писанията откриват две сигурни неща, като част от тази предстояща слава.

1. Ще бъдем направени подобни на Исус.

С други думи, ще имаме нови прославени тела, които ще приличат на прославеното тяло на Христос. Сам Павел пише във Филипяни 3:20-21: „20 Защото нашето гражданство е на небесата, откъдето и очакваме Спасител – Господ Исус Христос, 21 Който ще преобрази нашето унизено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло, според действието на силата Си да покори и всичко на Себе Си.“

Един ден това тленно, заразено от греха и склонно към болести наше тяло ще бъде заменено от ново, съвършено и безгрешно тяло, което няма да бъде тленно. Това ще се случи, когато Христос се върне за Своите Си. Тогава повече няма да можем да грешим нито ще се разболяваме. Библията нарича това събитие окончателното изкупление, което християните очакват с нетърпение. Ето защо вярващите не трябва да се поддават на обезсърчение в резултат от временни земни страдания.

2. Цялата вселена ще бъде променена.

Не само християните ще бъдат променени, но тази цяла вселена ще бъде променена в бъдеще. Откровение 21:1 разкрива, че в бъдеще ще има „ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя бяха преминали“. Тогава няма да има повече страдание или скръб. Обърнете внимание на думите на утеха няколко стиха по-късно, където ни се казва, че Бог „ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка; защото предишното премина“ [Откровение 21:4].

Само в бъдещето вярващият ще бъде изцяло свободен от болест, страдание, скръб и смърт. В този нов свят няма да има несправедливост, защото ще бъде място, на което „живее правда“ [2 Петър 3:13]. Тази настояща вселена е временна и един ден ще бъде изгорена, когато Бог я унищожи и я замени с нова вселена [2 Петър 3:7, 10].

И така, бъдещото прославяне включва да бъдем уподобени на Христос, да бъдем заедно с Него в поклонение и общение в нова вселена, в която няма да има повече грях, страдание и скръб. Ще има само вечна радост.

Заключителни мисли

Преди да умре известният атеист Жан-Пол Сартър обявил, че силно се бори с чувства на отчаяние и си казвал: „Знам, че ще умра с надежда“. След това, изключително тъжен, добавял: „Надеждата обаче се нуждае от основа.“

За разлика то това християнската надежда има солидна основа – Божието истинно Слово. Християнската надежда не е надежда от типа: „Надявам се, че ще спечеля лотарията“. Тя е надежда от вида: „Знам със сигурност“. Не е надежда „може би“, а „ще бъде“.

Това е надеждата, която имаха Павел и Йов, Скот и Джанет. Това е надеждата, която ти и аз трябва също да имаме. Бог обещава, че ще станем подобни на Христос и че ще направи нова вселена. Когато продължаваме да размишляваме над тези истини, надеждата си става по-силна [Римляни 15:4] и по този начин успешно побеждаваме обезсърчението в този живот.

Ако обаче човек само се преструва на християнин или отхвърля християнската вяра, върви към ужасно бъдеще. Докато истинските Божии деца ги очаква прославяне, онези, които не са Божии деца и са известни като деца на непокорството [Ефесяни 5:6] ги очакват вечни страдания. Те ще бъдат възкресени, за да получат Божията страшна, окончателна и вечна присъда в огненото езеро [Откр. 20:11-15]. Ето защо подобен човек трябва да загърби греховете си. Единствено тогава може да има сигурна и ярка надежда за бъдещето, която да му помогне да преодолее настоящото страдание по правилен начин.

Защо ние, които твърдим, че сме християни, се стремим към лишен от страдание живот в този свят, когато това е невъзможно? Защо да ставаме жертва на лъжливи учения, които говорят за здравето и просперитета като право на всеки християнин? Подобни лъжеучения не противоречат ли на ясното учение на Писанията?

Нека си припомним, че „всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Исус, ще бъдат гонени” [2 Тимотей 3:12]. Исус нарича хората, които търпят обиди, отхвърляне и други страдания заради името Му „блажени“ [Матей 5:10-12]. Ако Павел, Йов и други неизвестни християни, според както са изброени в Евреи 11:35б-39, които са похвалени заради вярата си, са преминали през такива страдания, какво ни дава основание да си мислим, че ние по някакъв начин сме изключения на реалността за страданието? Не се ли заблуждаваме? 

Изобщо не предлагам да се молим за изпитания. Нужно е обаче действително да приемем, че страданието е неизбежно, защото живеем в свят изпълнен с беди [Йов 5:7; Йоан 16:33]. Това което Бог обещава на децата Си е, че Неговото присъствие ще бъде с тях [Евреи 13:5-6]. Нека решим да помним следните истини от сега насетне: 

Страданието е неизбежно и е ниска цена, която заплащаме за невероятните и благодатни благословения, които ни чакат в бъдеще. Нашите настоящи страдания са като капка вода в сравнение с бъдещата слава, която е като океан. Нека прегърнем тези истини и с радост продължим напред! Ако не го направим, ще бъдем победени от разочарование, скръб и дори горчивина спрямо Бога, околните и живота като цяло.

Защо някои християни дори днес оказват такова положително въздействие? Защото за тях небето е реално и бъдещата слава за християните също е реална. Това ги предпазва да не бъдат изкушени от нещата в този свят. Именно това подтикна Скот Уилис да обяви: „С Джанет трябваше да осъзнаем, че няма да приемем ограничения възглед за живота. Ще приемем възгледа на голямата картина, който включва вечния живот.“ С други думи, те избират да гледат на временното през призмата на вечността, поради което не са били смачкани от разочарованието.

Не е чудно, че редакционната статия в „Трибюн“ завършва със следните думи:

Има само два възможни отклика на подобна загуба, като тази, която преживяха Скот и Джанет Уилис миналата седмица – пълно отчаяние или безусловна вяра. За семейство Уилис отчаянието никога не е било възможен избор.

Не трябва ли и ние да имаме същата перспектива?