Тъмни места, които се нуждаят от ярки светлини
(English Version: “Dark Places Need Bright Lights”)
Младо момиче се посъветвало с пастора си: „Повече не мога да устоявам. Единствената християнска съм на работното си място. Непрекъснато ми се присмиват и подиграват. Повече не издържам. Ще си подам оставката.“ Пасторът я попитал: „Ще ми кажеш ли къде се поставят светлини?“ „Това какво общо има с моя проблем?“ Попитало младото момиче раздразнено. „Просто ми отговори.“ Казал пасторът. „Къде се поставят светлини?“ „Предполагам на тъмни места.“ Отговорило момичето. „Така е!“ Казал пасторът. „Бог те е поставил на това място, на което има толкова много духовен мрак и няма друг християнин, който да свети за Него.“
За първи път младото момиче осъзнало възможността, която имала и защо не може да разочарова Бога, като позволи на светлината ѝ да изгасне. Върнала се на работа с нова решимост да свети в този мрачен ъгъл. В последствие довела други девет момичета при светлината на Исус Христос. Всичко това станало, защото осъзнала, че е поставена на това мрачно място, за да свети ярко.
Подобно на това младо момиче всички ние също е нужно да осъзнаем, че сме призовани да бъдем ярка светлина в мрачния свят около нас. Във Филипяни 2:14-16 християните са описани като светлини, които светят ярко. Както слънцето, луната и звездите осветяват мрачната вселена, вярващите трябва да носят светлина в тъмните сърца на хората около тях.
Когато Исус описа последователите Си като светлината на света [Мат. 5:14], искаше да каже, че отразяваме светлината, не я генерираме. Исус е източникът на светлината. Сам Той каза: „Аз съм светлината на света; който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота” [Йоан 8:12]. Като последователи на Исус е нужно да отразяваме Неговата светлина в този мрачен свят. Приличаме на луната, която осветява мрачната нощ. Макар да свети, луната няма собствена светлина, а само отразява светлината на слънцето. Ние по подобен начин отразяваме светлината.
Въпреки това, като християни, често забравяме тези основоположни истини. Не успяваме да осъзнаем, че суверенният Бог ни държи на определено място за определено време с основната цел да светим за Него. Трябва вярно да изпълняваме таи дадена ни от Бога роля и да не Го разочароваме. Филипяни 2:14-16 ни помага да изпълним тази славна цел.
1. Заповедта [14]
„Вършете всичко без роптание и без пререкание.“ Подобно на прозорец, който пропуска светлината, за да освети къщата, така и ние трябва да оставяме светлината на Исус да свети през нас. Когато обаче един прозорец се замърси, може да попречи на светлината ефективно да свети. По подобен начин християните, могат да попречат на Христовата светлина да свети ярко чрез тях, като допуснат грехът да владее живота им. Има един конкретен грях, който пречи на християните да светят ярко за Христос – грехът на роптаенето и пререканието. Ето защо ни се заповядва: „Вършете всичко без роптание и без пререкание.“ В оригинала „всичко“ е в началото на изречението, а думата „правете“ е в сегашно време. В буквален смисъл се казва следното: „Всичко продължавайте да вършите без роптание и пререкания“.
Думата „роптая“ се отнася до отношение на оплакване, мрънкане или тайно недоволство. Изразяването на недоволство по отношение на ситуация, която не почита Бога, не е оплакване. Оплакването е отношение на негодувание срещу обстоятелства, хора и в крайна сметка, срещу Бога. Думата „пререкание“ идва от гръцката дума, от която произлиза думата „диалог“. Говори ни за вътрешен спор по отношение на нашите обстоятелства. Постоянното мърморене срещу Божията воля не само ще ни попречи да вършим Неговата воля с покорно сърце [Фил. 2:12-13], но в последствие ще доведе до това да спорим и да се бунтуваме срещу самия Бог!
Когато Павел казва: „Не роптайте“, вероятно има предвид отношението на оплакване като навик на израилтяните по време на тяхното пътуване през пустинята [Изход 14:10-12; 15:23-24, 16:2-3, 17:3; Числа 14:2]. Мойсей им казва в окончателния си анализ, че роптанието им не е било срещу него или срещу останалите лидери, а пряко срещу самия Бог: „Ропотът ви не е против нас, а против Господа“ [Изход 16:8]. Какъв беше отговорът на Бога спрямо тяхното отношение на ропане? Гняв и осъждение! В Числа 11:1 се казва: „Господ чу и гневът Му пламна; и огън от Господа се запали между тях и изгаряше неколцина в покрайнините на стана“.
Следователно, роптанието не е просто нещо обичайно в Божиите очи. То гневи Бога и види до Неговото осъждение. Ето защо Павел предупреждава християните за опасността от отношение на роптание. Той казва: „Нито роптайте, както възроптаха някои от тях и бяха поразени от погубителя“ [1 Коринтяни 10:10].
Роптанието е грях, защото се опълчва срещу Божия суверенитет. Сам Исус илюстрира чрез притча [Матей 20:1-16], че роптанието е грях срещу добрия и благодатен Бог. Роптанието казва, че Бог не би трябвало да допуска да преминавам през това, през което преминавам в настоящия момент. Нужно е да култивираме в себе си покорно сърце, което признава, че Бог контролира всичко, че всичко става според Неговата воля и че не трябва да Му се противим.
2. Причината [15-16]
Павел продължава и дава причината вярващите да правят всичко без роптание и пререкания в следващите два стиха: „15 за да бъдете безукорни и незлобливи, непорочни Божии чеда всред опако и извратено поколение, между които блестите като светила на света, 16 като явявате словото на живота“. Когато християните правят всичко без роптание и пререкания, те потвърждават добрия си характер като Божии деца, които светят между криво и покварено поколение.
Божията идея за Неговия народ е да няма нищо негативно външно, в характер и поведение, „безукорни“ и да няма нищо негативно вътрешно [„непорочни“]. Не трябва да има скрити планове, тайни мотиви, говорене на едно, докато се има предвид друго и т.н. Животът трябва да е балансиран и да насочва невярващия свят наоколо към Христос. Вярващият трябва да прославя Бога, като оставя Неговата светлина да грее в и чрез него, да се държи за Словото Му и да го предлага на околните!
Заключителни мисли
Като вярващи уверено казваме на погиващия свят около нас: „Исус е отговорът на всеки проблем. Той е винаги с мен.“ Дори казваме: „Богът на Библията е Йеова Ире, Бог Който снабдява.“ Ако действително вярваме в тези истини от цялото си сърце, защо тогава непрекъснато роптаем? „Защо попаднах в тази ситуация? Защо съм на това място? Защо съм на тази работа? Защо не забогатявам? Защо съм в това семейство? Защо все още не съм семеен? Защо съм семеен? Защо съм в тази църква? Защо? Защо? Защо?“
Изглежда сме възприели мисленето на света и просто сме приели „оплакването“ като част от „нормалния“ живот. „Трябва да се разтоваря. Ако не го направя, ще се пръсна.“ Казва светският човек. Ние, като християни, сме склонни да християнизираме оплакването, като казваме: „Тъй като Бог е моят Баща, мога да казвам каквото си поискам. Мога свободно да се изразявам.“ Ако това е отношението ни, е нужно да се върнем и отново да прочетем отново Числа 11:1 и 1 Коринтяни 10:10!
Има хора, които не се оплаквам външно, защото това не е „християнско“, но вътрешно негодуват срещу житейските обстоятелства, в които са. Това е еднакво лошо, защото за Бога е важно не само това, което казваме, а и това, което си мислим!
Един баща казал многократно на малкото си момче да седне. Май-накрая предупредил детето, че ще го накаже физически, ако не се подчини. Момчето седнало, но добавило: „Външно съм седнал, но вътрешно съм изправен.“
Не трябва да сме като това малко момче, що се отнася до покорството на Божията воля. Нашето покорство спрямо Божията воля на всеки етап от ежедневието ни трябва да бъде с готовност и от цяло сърце. Това може да стане единствено ако сърцето ни е напълно покорено на Него.
Като вярващи хора е нужно да помним, че когато се оплакваме, не се различаваме от невярващите, за които това е характерно. Как можем да светим, ако непрекъснато роптаем? Помнете, че роптанието и светенето не могат да съществуват едновременно! Трябва да се откажем от роптанието, ако искаме да започнем да светим. Човек не може да се оплаква и същевременно с това да прославя Христос и да привлича други хора към Него.
Затова нека се научим да култивираме сърце, което е покорно на следната заповед: „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христос Исус“ [1 Солунци 5:18]. Когато обединим Филипяни 2:14 [„Вършете всичко без роптание и без пререкание“] и 1 Солунци 5:18, ще видим, че Божиите деца имат следното отношение: Не роптаят във всички обстоятелства, а са благодарни!
Възможно е нашата светлина да не грее ярко, защото за живота ни е характерно отношение на оплакване. Не можете да си представите морски фар да се оплаква, че стои сам, на самотен бряг, нали? Ако можеше да говори, щеше да се успокои сам и да каже: „Тук съм, за да предоставям светлина. Така корабите, които се лутат в мрак, урагани и бури ще могат да влязат безопасно в пристанището.“ По подобен начин ти и аз не трябва да се караме или оплакваме за обстоятелствата в нашия живот, а като Негови деца винаги да се покоряваме с радост на Неговата воля. Призовани сме да бъдем светлини на благовестието, за да може обременените души да намерят мир и почивка чрез Господ Исус. Не трябва да разочароваме Неговото доверие в нас. Ти и аз сме светлини – малки или големи. Някои от нас са като клечки кибрит, други са като факли. Помнете, че клечките кибрит запалват факлите. Не всички сме факли, но всички можем да бъдем кибрит. Нашият Бог може да употреби дори най-слабите Си деца, за да изпълни волята Си.
Разказва се за един пътник в през атлантически кораб, който лежал в каютата си болен от морска болест по време на буря. Чул се вик: „Човек зад борда!“ Било трудно да му се помогне, защото никой не можел да го види. Болният пътник, неспособен да помогне, се помолил: „Боже, помогни на този човек. Аз не мога да направя нищо.“ След това се сетил, че можел да сложи фенер до люка на каютата си, без да е сигурен дали това щяло да помогне.
Падналият зад борда човек бил спасен по-късно. На следващия ден, когато разказвал на хората за преживяването си, казал: „Потъвах надолу в мрака, когато някой сложи фенер на един люк. Светлината му огря ръката ми и един моряк в спасителна лодка ме хвана и ме издърпа.”
Скъпи християни, малкото става много, ако Бог е в него. Слабостта не е извинение да не използваме малкото сила, която имаме. Кой може да каже как Бог ще я използва? Ако сме готови да светим, Той ще ни употребява да помагаме на души да избягат от опасностите на греха. Да, не винаги е лесно да светим за Христос в този мрачен свят. Въпреки това Бог ни е поверил най-добрата възможна вест в целия свят, която отчаяно се нуждае да чуе всеки човек: добрата вест за прошката на греховете чрез вяра в Господ Исус Христос!
Каква привилегия е да светим за Исус! Каква радост е да бъдем употребявани от Него! Помнете, че светенето винаги е резултат от горенето. Восъкът на свещта изчезва, докато има пламък. Силата на светлината на крушката намалява с времето. С други думи християнският живот съдържа елемент на жертвеност. Ако желаем да бъдем употребявани от Бога, трябва да сме готови да загърбим греха си, личните си планове, финанси, време и др. Много християни не светят, защото не са разбрали този основен и не подлежащ на договаряне принцип на християнския живот – без горене няма светлина!
Като вярващи трябва ли да се колебаем да се откажем дори от живота си, ако се налага, за Исус, Който не се поколеба да даде живота Си на кръста за нашите грехове? Не! Не трябва дори да си го мислим! Нека винаги казваме: „Господи Исусе, Ти заслужаваш всичко! Моля Те, вземи ме и ме употребявай където съм. Моля Те, води ме и ме насочвай по всяка стъпка. Искам да живея за Теб и да оставям Твоята светлина да свети през мен тук и сега!“